В дълбока нощ небето се отвори

и пееше на ветровете шепотът.

Нощта е навик сам да си говоря

с вечерните видения на слепите.

Пътувам сам към най-последна гара.

Звездите са от танца на светулките.

Тъга от сянката на Страдивари

събира вик в душата на цигулката.

И ясно е, че вече няма никой.

И даже е изметена трапезата.

Но в своя сън към себе си ме викат

вселените на Полонезата.

Налага се да продължа нататък.

Премерен е на есените шеметът.

Но полетът по правило е кратък

и бързам  да догоня времето.

Напомпва зной едно самотно рондо.

и зимно вият всички петолиния.

Но Ориент експрес не е за Лондон,

а някъде далеч на глуха линия.

Лети Икар към бялата безкрайност.

На дъното са всички отчаяния.

Семафор, мрак, звезда. И тайна.

Мълчание. Мълчание...